Science and Religion- два феномена с една истина

Дали религията е оправдана пред науката- нима ще започнем да вярваме в Господ, когато науката ни докаже неговото съществуване- когато ни каже, че вече може да се вярва ли? Защо сме започнали да възприемаме науката, като силата, способна да определя подхода на нашето съзнание- като единствен, пълен авторитет, след като тя подобно на организираната религия се е проваляла безброи пъти. Науката, сякаш работи на ниво религия, като между другото и много други феномени- например спорта, политиката и поп-културата като масови и достъпни примери. През 19-ти век тя настъпи по много подобен на християнството начин със своите строги граници, правила и условия, които изглежда доста наподобяват религиозен канон. Но дали обещанията за едно ново начало, за един нов светоглед не са били пресилени? Дали, би било редно да попитам, позитивизмът не се е оказал едностранчив, недостатъчен- дали още от самото си изграждане не е бил обречен сам да се въвлече в състояние на пагубен хюбрис? Тогава не се ли получава един определен, тънък но огромен по значение парадокс. Ефекта на бумеранга сякаш е в действие- отричана от религията, поради две причини- първата, че застрашава хегемонията на властта за религиозните институции от онова време, и втората че заради самото си естество, поради строгите епистемологични закони на съществуването си тя поначало е настроена срещу противника си- който като пълната й противоположност застрашава съществуването и на двете явления с пълна анихилация между тях. Самата наука, като безспорен победител във влиянието си на изграждане на обществото не приема, не признава и не понася истината на религията- истина, която не е количествена и крайно качествена, която не може да бъде доказана, най-просто казано измерена. Дали това е тесногръдство, или единственият правилен начин. Преклонението на нациите пред позитивизма, сякаш предопределя пътя на новото християнство- на новите апостоли тръгнали да просвещават, без да оставят място за езическите обичаи и култури, дори без благородното по-християнчване на езичеството в празничния канон и ритуали на църквата. Is it inevitable, or not quite so? Естествено изглежда, че се поставят повече въпроси отколкото се правят опити да се извлекат каквито и да е било отговори. Нашата цел не би била да просто да проследим конфликта на интереси, ако щете, между двата феномена, променили и оформили обществата ни до толкова дълбока степен- това е правено многократно и с различен успех. Винаги всяко едно търсене, трябва да си поставя за цел валидирането на истината и ползата, помощта за елиминирането на конфликта, като самоцел на опита. Това се обуславя и не на последно място от факта, че и двете страни предоставят авторитетни и солидни доводи, насоки и пътища за подобряване благосъстоянието и цивилизоването на обществото, за изнамирането на истината, каквато и да е тя. Но колкото и малко да знаем, един факт изниква и предопределя изследването, като невъзможно без неговото влияние- и то е, че и двете системи са истини, но и двете са са безгранично погрешни. От тук следва, че макар и напълно противоположни, напълно изключващи се една друга, тяхната единствена надежда да изпълнят благородните си предназначения би следвало да се търси в обединяването им и в опитите да се изнамерят допирни точки. Чрез разбирането и използването на екуменически подходи, предопределя и единствения шанс на обществото да използва потенциала и влиянието, което науката и религията имат- да освободи пълната им сила- но не в обожествяването на науката и в количественото измерване на вярата- това са естествено патологии, които тепърва следва да се изучат, а в тяхното инкорпориране, като еднозначни, еднакво валидни и взаимно допълващи се системи на знание. Това са само част от отговорите на поставените въпроси- единствените отговори, които биха имали стойност да се изнамерят и проучат. Дали тогава ще живеем в по-хармонично общество. Силно се надявам.