Изглежда напиването по нова година има повече смисъл от смиреното напомняне на 133 годишнината от Освобождението ни!

Няма какво толкова всъщност повече да се каже. Тъжно е, но изглежда е факт- с риск да прозвуча, като професор Вучков, културата ни се е изродила в търсене на профана, егоцентрична мастурбация, изразена в открита асоциална, аморална и тотално безпредметна карнавална радост от нещо, което не би било проблем ако не бе така изявено по-търсено и ценено от радостта на така трудно придобитата ни свобода. Чудя, се дали като имаме свободата си, без да знаем колко трудно е постигната, колко клети човешки същества са загинали само, за да могат свободно да се нарекат нещо, което изглежда ние от срам днес давим в алкохол и безпаметно веселие, без никаква причина. Надеждата на новата година, на цикличността и възраждането може и да е велик символ и Юнгов архетип, но опита би трябвало вече да ни е научил, че новата година е крайно малко вероятно да е по-добра от предходната. Напротив, шансовете са, че ще бъде по-лоша. И колкото и да си повтаряме, че е песимистично да мислим така, сякаш на всеки 31 декември пием, за да подтиснем и забравим истината. Не попречи на хиляди да отидат в студа на 31 на същия площад, да слушат евтина, безславна и напълно лишена от културна и художествена стойност антикризистна новогодишна програма, а само 200 да дойдат на 3-ти март на същото това място. Е свободата е извоювана, от тук насетне можем само да я губим. Какво весело има в това?

Религия без църква.

Комунизмът свърши и не знам как е било преди него, знам донякъде как е било по времето на него, и знам как е сега- доста добре при това. И истината е, че накараха мен, религиозен от малък, молещ се вечер преди сън, привърженик на чистото православие (не, не вярвам, че НЛО са духовни учители, не вярвам в чакрите, лекуването по телефона, медитацията и че Исус Христос е Буда, далеч съм от шареното безумие на пъстрата дъга), чистото- догматичното и скучното. Това е моят път- или поне така се надявах. Но ако съм толкова традиционен, защо мразя църквата ни. Преди се стараех да ходя често, а сега не искам да имам нищо общо с нея. Усмихвам се, като мина покрай сградата, тя ме кара да чувствам топлина и любов, точно както може би Той би искал, но не мога да се насиля да вляза вътре. И как бих могъл, като знам, че Неговият земен наместник с черно наметало там ми е определил приблизително доста стриктна тарифа за почти всяко тайнство и духовна услуга, които може да извърши. Който е по-бизнес ориентиран от повечето ЕТ-та в България, като се започне от свещите, та се стигне до стриктното работно време, обедните почивки, в които достъпът до неговия дом е забранен и разбира се прехвърлянето про боно на имот, върху които нетолкова праведните, но донякъде гузни богати мои роднини са построили параклис. Не че бих имал против, ако имаше реална причина, но се съмнявам, че следващият собственик на земята, би разрушил това прекрасно малко здание, за да построй джамия на нейно място. Та нали подобно деяние би започнало свеж възродителен процес и би породило цяла нов brand комикси с карикатури на Пророка в Дания например. И какъв ли know how прилага този тигър мениджър с тъмни дрехи, който засенчващ дори библейско чудо превръща от големите дървени кутий с тънки процепи, разположени на стратегически места в църквата, използвайки някое незнайно доходоносно фън шуй, цял нов железобетонен дом за себе си и семейството си. Без банков кредит и без унижаващо заробване доживот, като останалите овце. Но може би не съм прав, твърде ли много искам? Защо им е да търсят хората, като хората ще дойдат при тях. Защо живейки в лишения и пост да ходят накрака да носят добрата вест сред неверниците, защо да им пука за духовното здраве на патството? Защо да не се изказват с пълна увереност за неща, които не разбират,  (това всъщност са правили и техни колеги от други деноминации през годините, така че тук може да не сме много строги с тях). Пример- наистина заклеймяването на кондома, рока и телевизията, има много смисъл през 21- ви век. Ах, Ваше Преосвещенство Папа Йоан Павел II-ри как липсвате на хората, вие бяхте светлината в тунела на загнилата догма. Но чудото се случи тази Коледа, когато нашата църква изличи с един замах негативизма, който бях понатрупал, като дари малки осветени иконки на децата сираци и ги благослови с молитви. Невероятно, възхитително и похвално. Все пак бизнеса през годината бе добър.

Science and Religion- два феномена с една истина

Дали религията е оправдана пред науката- нима ще започнем да вярваме в Господ, когато науката ни докаже неговото съществуване- когато ни каже, че вече може да се вярва ли? Защо сме започнали да възприемаме науката, като силата, способна да определя подхода на нашето съзнание- като единствен, пълен авторитет, след като тя подобно на организираната религия се е проваляла безброи пъти. Науката, сякаш работи на ниво религия, като между другото и много други феномени- например спорта, политиката и поп-културата като масови и достъпни примери. През 19-ти век тя настъпи по много подобен на християнството начин със своите строги граници, правила и условия, които изглежда доста наподобяват религиозен канон. Но дали обещанията за едно ново начало, за един нов светоглед не са били пресилени? Дали, би било редно да попитам, позитивизмът не се е оказал едностранчив, недостатъчен- дали още от самото си изграждане не е бил обречен сам да се въвлече в състояние на пагубен хюбрис? Тогава не се ли получава един определен, тънък но огромен по значение парадокс. Ефекта на бумеранга сякаш е в действие- отричана от религията, поради две причини- първата, че застрашава хегемонията на властта за религиозните институции от онова време, и втората че заради самото си естество, поради строгите епистемологични закони на съществуването си тя поначало е настроена срещу противника си- който като пълната й противоположност застрашава съществуването и на двете явления с пълна анихилация между тях. Самата наука, като безспорен победител във влиянието си на изграждане на обществото не приема, не признава и не понася истината на религията- истина, която не е количествена и крайно качествена, която не може да бъде доказана, най-просто казано измерена. Дали това е тесногръдство, или единственият правилен начин. Преклонението на нациите пред позитивизма, сякаш предопределя пътя на новото християнство- на новите апостоли тръгнали да просвещават, без да оставят място за езическите обичаи и култури, дори без благородното по-християнчване на езичеството в празничния канон и ритуали на църквата. Is it inevitable, or not quite so? Естествено изглежда, че се поставят повече въпроси отколкото се правят опити да се извлекат каквито и да е било отговори. Нашата цел не би била да просто да проследим конфликта на интереси, ако щете, между двата феномена, променили и оформили обществата ни до толкова дълбока степен- това е правено многократно и с различен успех. Винаги всяко едно търсене, трябва да си поставя за цел валидирането на истината и ползата, помощта за елиминирането на конфликта, като самоцел на опита. Това се обуславя и не на последно място от факта, че и двете страни предоставят авторитетни и солидни доводи, насоки и пътища за подобряване благосъстоянието и цивилизоването на обществото, за изнамирането на истината, каквато и да е тя. Но колкото и малко да знаем, един факт изниква и предопределя изследването, като невъзможно без неговото влияние- и то е, че и двете системи са истини, но и двете са са безгранично погрешни. От тук следва, че макар и напълно противоположни, напълно изключващи се една друга, тяхната единствена надежда да изпълнят благородните си предназначения би следвало да се търси в обединяването им и в опитите да се изнамерят допирни точки. Чрез разбирането и използването на екуменически подходи, предопределя и единствения шанс на обществото да използва потенциала и влиянието, което науката и религията имат- да освободи пълната им сила- но не в обожествяването на науката и в количественото измерване на вярата- това са естествено патологии, които тепърва следва да се изучат, а в тяхното инкорпориране, като еднозначни, еднакво валидни и взаимно допълващи се системи на знание. Това са само част от отговорите на поставените въпроси- единствените отговори, които биха имали стойност да се изнамерят и проучат. Дали тогава ще живеем в по-хармонично общество. Силно се надявам.

Добрата мартеница е мъртвата мартеница

Толкова ли е трудно да бъдем хора? Толкова ли е странно да бъдеш различен, до степен да не пасваш никъде, да не приемаш нищо и прогресивно да губиш връзка с корените, догмите, културните конотации и всичко останало, което те е определяло донякъде? Да си отвратен от всичко и от всички, и в същото време да си напълно социален индивид е парадокс, който предвид с нищо впечатляващата персона, която нося, ме кара да мисля че не е само мисъл или усещане присъща за нея. Впечатляващо е как живял 80 години на този свят, кара някой недепресиран човек, които има иначе всички причини да бъде такъв, за разлика от други по-млади и с далеч повече случващи се в живота им неща, които обаче са поели по пътя на саморазрушението, не само да уважат традицията и да купят мартеници за всички около тях, предварително!!!!, а не в последния момент и не първите изпречили се пред очите им, от някоя прогнила от ръжда сергия или от циганин вещер (нищо против циганите,  мисля че са добри хора, както ще стане въпрос някъде другаде). Или още по-вдъхновяващо, да събереш всички онези бели и червени кончета, вече почти изядени от молци в стария плик за писма, дълбоко в гардероба и просто да хвърляш на масата за брутално тривиална и безсмислена размяна на въпросната културно-историческа валута, някакви грозотии, а да получаваш customized оригинални хрумвания, от семейство и колеги. Но най-странното в случая да бъде вече да не ти пука и да не те е срам от това. А още по-велико е и когато спреш да носиш и да даряваш обратно. Без да твърдя нищо, просто питам- как е възможно, макар и да си земен и невпечатлителен, да държиш на скъпата си традиция, не просто заради навика, а заради самата нея. И макар да не си религиозен, да вярваш все така искрено и чисто, че света е по-добро място и има по-голяма надежда ако сложиш червените и белите конци на ръката си. Как е възможно- година след година, да мислиш, че е по-добре и по-сигурно да сложиш мартеница, отколкото да пиеш имуностимулатор. А като видиш и щъркела после, е това си е вече небесен знак за целогодишно здраве. Да живее езическия синкретизъм с християнството. Да са живи и здрави нашите пенсионери и мистицизма на посткомунистическия идеализъм. А, ако ви нарекат цинични, просто не забравяйте да привлечете и децата си в това велико плацебо и всичко ще е наред.